... продължение:


     Има, следователно, две усещания - мъчно защитими, но неоспорими. Светът е един шок, но не е само шоки­ращ. Съществуванието е изненада, но приятна изненада. Всъщност всичките ми възгледи могат да бъдат точно изразени с гатанка, която помня от детинство. Въпросът бе: „Какво казала първата жаба?", а отговорът: „Боже, как ме накара да скоча!" Ето сбитият изказ на моите мисли. Бог е накарал жабата да скочи, а жабата обича да скача. Изяснят ли се тези неща, стигаме до втория важен принцип на приказната философия. 

     Този принцип е знаен за всеки, който е прочел при­казките на братя Грим или чудесната сбирка на г-н Андрю Ланг. За да не обидя педантите, ще го нарека Док­трина на условната радост. Шекспировият шут Тъчстоун говори надълго и нашироко за добородетелта в думичката „ако". Според етиката в страната на елфите цялата добродетел се съдържа в „ако". Приказката всъщност казва: „Можеш да живееш в палат от злато и сапфир, АКО не произнасяш думата „крава!" или „Ще живееш щастливо с царската дъщеря, АКО не й пока­жеш глава лук”. Мечтата винаги опира до забраната. Всички невероятни и огромни неща зависят от едно мъ­ничко нещо, от което трябва да се откажеш. Безумното и фантастичното се развихрят само ако нещичко остане забранено. Г-н Йейтс описва елфите в изящната си и разтърсваща поезия като същества неподатливи на за­кони - те се отдават на невинна анархия, възседнали необяздени коне, които се реят из въздуха:

Вълните яздят, прилива разпенен,
танцуват по планинските върхари.

     Ужасно би било да се твърди, че г-н Йейтс не разбира нищо от страната на приказките. Но аз го твърдя. Той е един ироничен ирландец, изпълнен с интелектуални предразсъдъци. Не е достатъчно глупав, за да проумее приказната страна. Феите обичат наивниците като мен - хората, които зяпат от учудване или примират от смях, или пък правят това, което им се каже. Г-н Йейтс вижда в страната на елфите бунтарството на собствения си народ. Но беззаконието в Ирландия е християнски тип беззаконие, основано на справедливостта и здравия ра­зум. Привърженикът на фенийското движение (ирландска революционна организация, осно­вана през 19 век) се бори срещу нещо, което му е до болка познато. Истинският гражданин на приказната страна се подчинява на нещо, което въобще не може да разбере. Непонятното щастие в една приказка зависи винаги от още по-непонятното условие. Отваряш кутия и от нея излизат всички злини. Забравяш една дума и чезнат градове. Откъсваш едно цвете и някой умира. Изяждаш една ябълка и с надеж­дата за Бог е свършено. 

     Такива са приказките. При тях не можем да говорим за беззаконие или свобода, макар и хората подвластни на съвременната тирания да си въобразяват, че това е истинската свобода. Пуснатите от Портлънд (затвор за каторжници в Англия ) сигурно си мислят, че на Флийт Стрийт (улица в Лондон, център на английската преса) не важат никакви ог­раничения, но и феите, и журналистите са роби на дълга. Кръстниците в приказките са не по-малко строги от останалите кръстници. Пепеляшка се сдоби с кочияш от Земята на чудесата, сдоби се и с вълшебна каляска, но получи заповед - да се върне в полунощ. Помниме и стъклената й пантофка. Едва ли е случаен фактът, че стъклото е толкова често споменавано в приказките. Една принцеса живее в стъклен дворец, друга - върху кристален хълм. Трета пък, вижда всичко във вълшебно огледало. Да, те всички могат да живеят в стъклените си палати, стига да не замерят никого с камъни. Този стъклен отблясък символизира истината, че щастието е толкова блестящо и крехко, колкото и материала, чупен толкова често от домашните прислужници и котките. Това чувство от приказките остана у мен и постепенно се превърна в отношение към целия свят. Аз усетих, усещам и сега, че светът е бляскав като диамант, но чуплив като стъклото на прозорец. Винаги потрепвах при сравненията на света с парче кристал. Все се стра­хувах, че Господ ще го изпусне от ръцете си и то изневиделица ще се строши. 

     Не забравяйте, все пак, че да си чуплив е едно, а да си смъртен - съвсем друго. Удариш ли стъклото, то няма да издържи и секунда. Не го ли удариш, ще издър­жи едно хилядолетие. Като че ли човешката радост, дали в приказките или на земята, е подобна. Щастието винаги е зависило от това да не правиш нещо, което би могъл да направиш всеки момент и което не можеш обикновено да разбереш защо не трябва да правиш. Важното тук е, че на мен това никога не ми е изглеждало несправедливо. Ако най-малкият син на мелничаря каже на феята: „Обясни ми, моля те, защо не бива да застана върху главата си във вълшебния дворец", тя би могла съвсем спокойно да му отвърне: „Обясни ми първо що е вълшебен дворец". Ако Пепеляшка запита: „Как така трябва да напусна бала в полунощ?", кръстницата й би могла да отвърне: „А как така отиваш на бала до полу­нощ?" Ако завещая на някого десет говорящи слона и стотина крилати коне, той не бива да се оплаква, в случай че условията се окажат в съответствие с донякъде екс­центричния дар. От него ще се иска да не гледа зъбите на крилатите коне. Самото съществуване е един толкова ексцентричен дар, че не бих въстанал срещу ограниче­нията, след като не разбирам същината на това, от което произхождат. Рамката е не по-малко странна от карти­ната. Забраната трябва да е толкова причудлива, кол­кото и гледката - тя трябва да е ярка като слънцето, неуловима като вълните и страшна като надвисналите дървета. 

     Именно поради тази причина (да я наречем „фило­софия на вълшебната кръстница") никога не съм могъл да се присъединя към младите си съвременници и към тъй нареченото от тях всеобщо бунтарско чувство. Бих се възпротивил срещу всяко правило, което е зло, а със злото ще се занимаем в друга глава. В никакъв случай, обаче, не мога да се възпротивя срещу дадена порядка просто защото тя е загадъчна. Понякога влизаш във владение на нещо със съвсем глупав жест - счупване на пръчка или купуване на пипер. Аз искам да притежавам това огромно феодално владение — земята и небесата - правейки простичък подобен номер. Едва ли условието към мен би било по-фантастично от това, което прите­жавам. Тук ще дам само един пример, за да поясня мислите си. Никога не бих се присъединил към недовол­ното мърморене на новото поколение срещу моногами­ята, защото никое ограничение спрямо секса не е тол­кова странно и неочаквано колкото самият секс. Да ти позволят да се любиш с луната като Ендимион, а ти после да се оплачеш, че Юпитер държи луните си в харем, винаги ми се е струвало (на мен, отрасналия с приказки подобни на тази за Ендимион) просташка декулминация. Да бъдеш верен на една жена е нищожна цена за това да я виждаш всеки ден. Да се оплаквам от това, че съм се оженил само веднъж е все едно да се оплаквам, че веднъж съм се родил. Недоволството не би могло да се сравни по никакъв начин с чудесното чувство, за което говорим. То показва не свръхчувстви­телност, а нечувствителност към секса. Глупак е този, който иска да влезе в Едем през пет врати едновременно. Полигамията е липса на осъществяване в секса. Тя е като да откъснеш четири-пет круши от чиста разсеяност. Естетите стигнаха до невъобразими езикови предели в опитите си за възхвала на красивите неща. Семената на магарешкия бодил ги просълзяват, лъскавият бръмбар ги кара да паднат на колене. Чувствата им, обаче, ни­кога не са ме впечатлявали, защото на тях и на ум не им идва да заплатят за удоволствието си с каквато и да била символична саможертва. Хората би трябвало да постят четирийсет дни за да чуят песента на коса, да преминат през огън за да намерят стръкче иглика. Но нашите приятели - почитателите на красотата - не могат дори да изтрезнеят, че чуят коса. Те не биха минали и през християнското бракосъчетание за да си заслужат игликата. Човек заплаща за безмерната радост с умерен морал. Оскар Уайлд каза, че хората не ценят залезите защото не си плащат за тях. Но сгреши. Ние можем да платим за залезите просто като не бъдем Оскар Уайлдовци.


     ... следва;