27-ми декември, Стефановден. 
Обикновен декемврийски ден; нямам близки или приятели, на които да честитя последният християнски празник за годината; София малко се е оживила, само малко; оказа се, че рожден ден днес имал бил авторът на онези стихове, за "пърдящата откачалка", дето си "пърдяла и си похапвала киселец"; е, да е жив и здрав, и дано Бог му прости всичките мръсотии, които е натворил през жалкия си животец. 

Позачетох се из Дневник, главно от скука, не за друго; и не съжалих:

---

...
СДС ще води много честна и преди всичко оптимистична кампания на предстоящите избори за евродепутати, каза председателят на предизборния щаб на партията Димитър Аврамов пред журналисти. По думите му това ще бъде първата национална оптимистична кампания на СДС след президентските избори през 1996 година
...
Петър Стоянов посочи, че България може да бъде първата държава, която влиза в ЕС с национална кауза и това е каузата за освобождаването на българските медицински сестри в Либия
... 

---

популизъм (в мъжки род, само единствено число):
Въздействие върху мнението на населението чрез поведение и обещания за мерки, които съответстват на конюнктурните настроения.

---

Простичко казано, каузата на СДС с удивителна точност се припокрива с популистката PR кампания на Георги Първанов и неговото социалистическо правителство - закичване с трицветни лентички по ревера, есемеси с добавена стойност и повсеместно създаване на виртуална и почти изцяло изкуствена съпричастност към поредната идентифицирана група от "жертви" сред "българите". Петър Стоянов дори надминава Първанов с нелепата простащина в назоваването на това като "националната кауза" на България при влизането й в ЕС. Нямам представа докъде повече би могъл да стигне в популизма си този толкова безидеен палячо, и никак не би ме учудило, ако ни в клин, ни в ръкав вкара въпросната "кауза" и в предизборната платформа на партията си.
  А в колонката си Бойко Пенчев уместно назовава клиничните случаи като този по следния доста оригинален начин: - "производство на усещания за принадлежност към определена общност" - в случая става дума за националната. Проблемът обаче е в това, че може би не става дума толкова за "производство на принадлежност", колкото за производство на колективно безсилие, на несъществуваща колективна вина и последващи я въображаеми колективни отговорности. Несъзнателното признаване на отговорности от подобен тип обаче почти винаги водят до морална криза в общността, към която отделните индивидуалности са неусетно присъединени. Тоест, да се признаеш като част от подобна общност на практика означава не повече и не по-малко да се осъдиш в собствените си очи, не просто за това или онова действие или бездействие на общността, а дори и само заради факта, че си (част от) това, което си. Подобно внушение е много лесно да се постигне най-вече при онова множество от индивидуалности в общността, които нямат своя собствена трайно изградена и стабилна ценностна система, а извеждат ценностите си главно от ценностите на общността - а такива у нас обикновено са в мнозинство.

Всъщност, именно за тях са предназначени и популистките PR кампании на Георги Първанов, както и днешните "национални каузи" на Петър Стоянов.