ГРЯХ БЕЗ ПРОШКА

Дякон Андрей Кураев
http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id=343


    Един от най-впечатляващите редове в Евангелието е: „Всеки грях и хула ще се простят на хората, но хулата против Духа няма да се прости на хората. Ако някой каже хула против Сина Човешки, ще му се прости; но ако някой каже хула против Светия Дух, няма да му се прости, нито в този живот, нито в бъдещия (Мат.12:31-32).

    Защо е това сурово предупреждение? Нима различните лица в Светата Троица имат различни характери и Духът е по-обидчив, отколкото Сина? Защо такова категорично изключение? Означава ли това, че познатият ни от “Братя Карамазови” мерзавец, хвърлил крепостното момиче за храна на кучетата, може да получи прошка, а за човека, казал само една дума, вече няма никаква надежда?

    От нравствена гледна точка подобно съждение не може да се разбере. Означава ли това, че Христос е проповядвал безнравствени неща? Очевидно, не. Значи, трябва да се търси друга перспектива, в която Христовите слова намират своя смисъл. Ако етиката и морала не могат да бъдат еднозначен отговор на тази перспектива, значи ще говорим за религията.

    Да, нуждите и критериите на етиката и религията не винаги съвпадат. Както не винаги съвпадат правилата на добрия тон и правилата на поведение, примерно на един спасител. Не е прилично за мъжа да поставя ръката си върху гърдите на непозната жена и без нейно разрешение да докосва устата й с устните си. Но ще разсъждаваме ли от тази позиция за спасителя, който прави изкуствено дишане на пострадала плувкиня, изпаднала в безсъзнание?

    Ето го и проблемът, към чието решение е насочена Свещената история – това е проблем религиозен, а не нравствен. Главният проблем на човечеството е не в това, че то е склонно да забравя нравствените норми. Най-големият провал на човечеството, както го осъзнава религиозната мисъл, това е фактът, че ние сме смъртни. Именно затова “ако някой каже хула против Светия Дух, на него няма да му бъде простено, нито в този век, нито в бъдещия”. Този, който не е свикнал да живее с Бога тук, ще се дърпа и ще се плаши от необичайната новост на бъдещия живот. Грехът на хулата против Духа не е съмнението в неясното; това е грехът на съпротивата срещу явното.

    Но как така човек е способен да хули Светия Дух?

    Според мен, има два пътя към този грях.

    Първият: когато човек вижда явното чудо и го отхвърля. Веднъж ми се случи да беседвам с един високопоставен чиновник. Той в началото ме предупреди: “Аз съм атеист”… Добре, продължаваме разговора. Но в течение на нашата беседа аз изведнъж забелязвам, че на стените на неговия кабинет има нарисувани “голготки” – кръстове, които свещеникът очертава по стените на помещение при освещаването му. Забелязвайки моя поглед и недоумението ми, чиновникът казва: “Моя кабинет свещеник го освети!”. Аз, естествено, питам - защо? И чувам следния отговор: “Аз, всъщност, работя тук отскоро. И знаете ли, някак си веднага се почувствах зле в този кабинет. Поседя час, час и половина и повече не мога. Сякаш някой е изсмукал от мен всичката ми сила. Започвам да се задъхвам. Трябва да изляза в коридора, да отида в съседния кабинет, да запаля цигара, да избягам на улицата… А времето не стига за всичко… И тогава ме посъветваха: повикай, казват ми, свещеник, нека да направи освещаване. И аз реших – какво пък, по-лошо няма да стане... И, ето че свещеникът освети всичко тук. И, знаете ли, аз сега тук и по 12 часа мога да седя – и нищо...”.

    И как мислите, каква беше неговата последна фраза в завършека на този разказ? – “Но, все едно, аз съм атеист!”.

    Другият път на хулата срещу Духа днес е по-разпространен. В този случай човек приема за дарове на Духа обикновени, съвсем ръкотворни човешки преживявания.

    В първия случай човек, на когото примерно е дадено да преживее и почувства благодатта на Богослужението, е окраден от помисли, които го убеждават: “Всъщност на теб това ти се стори: нали разбираш, различна обстановка, необикновени ухания, музика, дрехи, думи… Нямаше никакво чудо. На теб просто ти се стори. Цялата работа е, че не си свикнал…”. А във втория случай човек, който всъщност преживява на чисто психическо равнище новостта на църковния обряд, леко въодушевен от подвига си да влезе в храма, вече едва ли не се смята за надарен с благодат: “Когато свещеникът мина покрай мен с кандилото, аз почувствах такава благодат, такъв дивен аромат!”.

    Човек се самонавива, провокира сам в себе си “възвишени преживявания”, а след това обявява произведения от него продукт за Дар от Небето.

    Веднъж ми се удаде да видя един такъв ръкотворен “Край на света”. През есента на 1992 година руските вестници бяха запълнени с реклами, известяващи, че на 28 октомври 1992 г. в 18 часа ще настъпи “Пришествието на Иисус на облаци” и “възнесението на християните на небето”. Това пророчество идваше от южнокорейските протестанти-харизматици. Тъй като такива събития не се случват всеки ден, аз реших да отида да погледам “Края на света”, организиран с подръчни средства. Това, което най-много ме порази на това събрание, бе професионализмът на човека, който общуваше със залата от сцената. Не, това не беше професионализъм на проповедник. Това беше професионализъм на диджей. Той много ловко “загряваше” аудиторията (като оживи спомените ми от моята университетско-дискотечна младост). “И така, аз ще казвам Алилуя, а Вие отговаряйте “Амин!”. По-силно отговаряйте! По-силно! Още по-силно, иначе Господ няма да ви чуе!... Седящите назад, елате на първите редове – иначе Господ няма да ви вземе на Небето!… Сега дясната половина на залата да млъкне, а лявата да отговаря: Алилуя! - Амин! - Алилуя! - Амин! - Алилуя! - Амин! - Алилуя! - Амин!.. Сега лявата половина на залата да млъкне, а дясната да отговаря: Алилуя! - Амин! - Алилуя! - Амин! - Алилуя! - Амин!”… След половин чак такава гимнастика дори бабичките от съседните входове, които само от любопитство надзъртаха към това зрелище, взеха да се примъкват към сцената, да танцуват и да се тресат, чувствайки, че в тях влиза някакъв дух (незнайно защо наричан от проповедника Свят).

    Човекът, който смята, че Духът вече е дошъл при него или изобщо винаги е обитавал в него, захлопва вратата. Той се развлича с плодовете на своята фантазия. Той вече е недостъпен за Посещението на истинния Бог. Той вече се смята за богоподобен. Болният, който се смята за здрав, не вижда смисъл в ходенето на лекар и вземането на лекарства. Човекът смята за Бог това, което не е Бог. Той обожествява самия себе си, своите преживявания и мисли... “Аз съм Него”, “Аз съм Бог” - медитира той, повтаряйки послушно заклинания от йога... Той краде името на Бога и на Духа. Той служи на себе си, а не на Бога. Какво да се прави, в такъв духовен онанизъм той ще завърши дните си. Без радостта от Срещата. Без мистичния Брак, без духовния плод. Той се е утешавал сам със себе си. Той е бил затворен в себе си и за себе си...

    Следователно, Христос, който ни предупреждава: “ако някой каже хула против Светия Дух, няма да му се прости, нито в този век, нито в бъдещия” не е жесток. Той просто е честен.