... Минавайки покрай турските укрепления, навлязохме в Черно море точно когато слънцето залязваше зад червения хоризонт на запад. Мрачни облаци бяха надвиснали откъм север, където руската мечка дебнеше в своята арктическа къща, и лелееше една скъпа мечта - да построи своя бърлога сред хълмовете на Стамбул.

        Черно море беше тъмно и спокойно, когато нощта се спусна над нас, и рано на другата сутрин ние навлязохме в малкото кръгло, но недобре укрепено пристанище на Варна, единствения морски пристанищен град на България. Откъм водата той имаше приятен вид, с население около 25 хиляди души, но както ми казаха, бе мръсен и непривлекателен отвътре. Градът и малкия му залив отпред са оградени с хълмове, високи около 600 или 800 стъпки, отстоящи на известно разстояние от водата. По хребетите на планините се виждат многобройни военни укрепления. Едното, казват, било издигнато още по времето на Наполеон I. Ръмеше ситен дъждец, когато ни изтеглиха към брега. Тук, както почти навсякъде на Изток, няма пристан, където корабите да могат да акостират. Лошото време ни попречи да присъстваме на прегледа на войската, който, както ни беше казано, трябвало да се проведе от Фердинанд, княз на България, в деня на нашето пристигане. Исках да видя как хората гледат на своя екзотичен господар. Аз самият не харесвам подобна система на присаждане, и имам чувството, че и други хора мислят по същия начин. Знаете старата песничка:

Един порочен господин в стари времена
хвърлил Даниел в бърлогата на лъвовете.
Лъвовете не харесали Даниел,
но и Даниел не харесал лъвовете.

        Георг и гърците очевидно се гледат по същия начин, както се гледат Даниел и лъвовете, и, както ми казаха, подобни настроения има във всички тези княжества, където принцовете били измъкнати от кралските конюшни на Дания и Германия.

        Улиците на Варна, които можахме да видим, бяха украсени със знамена в чест на пристигането на княза; цветя и гирлянди висяха от почти всички сгради покрай нашия път към Русчук и хората сякаш бяха доволни от представлението, което очакваха да видят. Какъв е този маниер на кралете да забавляват тълпата със зрелища и представления, и колко "глупави сме ние, простосмъртните", за да бъдем така заблуждавани; но е така. Понякога си мисля, че потиснатите едва ли заслужават съчувствието, което изпитваме към тях, тъй като мнозинството огъва шия под ярема с голямо желание, или най-малкото смирено. Освен това грандиозните шествия и представления са много скъпи. Хиляди хора прекарват времето си в забавление на масите, а да не говорим на колко още хиляди се плаща, за да ги убиват. Тук дори куршумите са позлатени, а копията са окичени с красиви знамена.

        Онзи ден бях в големия оръжеен магазин на Фишер в Будапеща, и се възхищавах на неговата изящна майолика. Докато пазарувах, продавачът ме прекъсна и ми каза, че би трябвало да отида до вратата, за да чуя големия оркестър, и да видя няколко полка, които дефилираха. "Нали е красиво, господине?" "Да, разбира се" - отговорих аз - "Онези момчета биха могли да убият голям брой руснаци за един ден, а също така и голяма тълпа от необуздани унгарци само за минута." Продавачът ме разбра и се замисли. След това ме попита дали имаме много войници. Казах му, че са около 30 хиляди, но "затова пък населението ни е около 60 милиона".

        Не мога да проумея, тъй като това не е моя работа, как може човек да се забавлява, гледайки един грандиозен парад от мъже, на които се плаща, за да убиват, особено в Европа, където кралете претендират да бъдат наместници на Бога, и чиято мисия е на земята да има "любов и мир". От Варна до това място е пълно с войници, и от прозорците на нашия вагон виждахме полкове и батальони, които се обучаваха в строева подготовка в покрайнините на всеки средно голям град. Офицерите, покрити с галони, са облечени по-ярко дори от фриволните дами във всички изискани кафенета и градини, и подрънкването на сабите в ножниците се разнася по каменните плочници и асфалтираните алеи при всяка тяхна светска разходка. При ежедневните си следобедни разходки те се показват целите окичени с ордени и ленти, във великолепни екипажи, и конете им постоянно препускат по чистите пътеки на парковете. Тези великолепно изглеждащи мъже често привличат погледите и будят възхищението на най-красивите жени, но има нещо в тяхното поведение, което е крайно отблъскващо за моето републиканско сърце. Много войници, двойно повече, отколкото цялата ни страна изобщо притежава, бяха разквартирувани през цялото това време в Будапеща.

        Има провидение, което наблюдава хората и народите, казват нашите добри хора. Ако това е истина, то аз отново ще възкликна: "Колко дълго, Господи! Колко дълго!"

---

        Авторът е Картър Хенри Харисън (1860 - 1953). Политик, обществен деец и журналист, роден в Чикаго. Баща му (със същото име) е шесткратно кмет на Чикаго. Самият Картър Х.Харисън завършва и практикува право, занимава се с търговия на недвижими имоти, в течение на четири години е собственик и издател на "Чикаго Таймс" и кмет на Чикаго (между 1897 и 1915). Автор е на няколко книги, между които "Надпревара със слънцето, или шестнадесетмесечно пътуване около света от Чикаго ... през Гърция, Турция, Румъния ..." (Ню Йорк - Чикаго, 1889). Откъсът по-горе е от нея, в превод на български оттук, а парчето, което върви, е на Joyce Cooling, "Camelback"

"Понякога си мисля, че потиснатите едва ли заслужават съчувствието, което изпитваме към тях, тъй като мнозинството огъва шия под ярема с голямо желание, или най-малкото смирено."

Книгата (от линка) ми се струва интересна, но е изчерпана...

Имат я.

защото в интернет я показват като изчерпена.

Да, и аз видях, че им е зачертана кошницата.
Попитай Сашо за нея, ако не я видиш по рафтовете.