По повод днешната масова националистическа истерия се сетих за една любопитна статия на г-н Георги Тодоров, за която знаят малцина. Още по-малко са съгласните с гледната точка на автора, но ей на - аз съм един от тях. Не че не съм "левскар", ами просто не гледам футбол. Вечна му памет и слава на Васил Левски, но за съжаление ежегодното всенародно отпразнуване на смъртта му винаги ме е отблъсквало до крайна степен. Напудрените официални изказвания на какви ли не комунистки сульовци, възвеличаващи до безкрайност този противоречив образ също са ми нетърпими. Охраната на паметника му от мутри с кафяви ризи и байраци, появила се в последните години, ме отвращава и ужасява. Искрено умолявам всички приятели и четящи, които не споделят гореописаното, да не четат статията на Георги Тодоров, която ще публикувам по-долу. Нека вместо това да си пуснат Канал Едно, да пи`нат още едно, и да си зяпат зяпаницата за тази година. На всички останали - приятно четене.

     И така:



          За Левски, светостта и българския Христос
Ако греховно "канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности. България няма нужда от "нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос. Почитта на българите към личността на Левски се разраства в култ, култът - в "канонизация", тя пък на свой ред - в "месианизация". По този начин същността на революционната личност се подменя с нещо, което тя не е - "святост". След това, върху веднъж изградената неистина започва наддаване, което продължава вече 130 години и през различните периоди достига до кощунствени измерения, включително и в наше време. Така стана и при последните чествания на 19 февруари.

Самата дата "19 февруари" също е плод на недоразумение. Левски не е обесен на тази дата. Разликата между юлианския и григорианския календар през ХIХ век е 12 дни. Денят на обесването е бил по юлианския календар 6 февруари, а по григорианския 18 февруари. Датата "19 февруари" и едноименната софийска улица честват съвсем друго събитие: подписването на Санстефанския договор през 1878 г., по юлианския календар. По григорианския тази дата е 3 март. Невярната дата е дребна подробност. Ала тя показва как нашите грешки от незнание могат да придобият всенароден официален статут.

Но нека се върнем на "канонизациите". В "канонизационното наддаване" участват и поети-класици (Ботев, Вазов), и драматурзи (Стефан Цанев, Константин Илиев), и публицисти (Захари Стоянов, Мерсия Макдермот, Велислава Дърева), и шамани (Йоло Денев, Ваклуш Толев), та дори и цял разколнически лъжесинод.

Тъкмо "канонизацията" откъм лъжесинода най-ясно доказа лъжовността на самия почин. Защото всички, включително членуващите в лъже-синода, знаеха, че той не е истински. Всички знаеха, че "канонизацията" не е истинска. Дори като уж популистки ход тя беше провал, защото народът никога не е смятал, че Левски е светец.

Предложенията за "канонизация" на Левски, риторично адресирани към истинската Църква, всъщност никога не са отправени реално към нея (с писмо до църковната общност, енорията, до епископа или до Патриарха, с доводи и пр.). Те винаги се появяват в медиите и са за медийна консумация, а произлизат от невъцърковени интелектуалци, т. е. от люде чужди на Църквата, а следователно и на самата святост. Люде, които не вярват в Христа Бога, настояват, че Левски бил "българският Христос".

Подобни несъстоятелни, но настойчиви внушения не бива да останат без отговор. Защото има мяра, която художникът, публицистът и общественикът са длъжни да спазват - и това е мярата на истината. Всеки път, когато историческата истина бъде пренасилвана отвъд тази мяра, тя вече не е истина, а лъжа.

Но що е святост? Кой е способен да я разпознава? Поетите и писателите ли? Революционерите ли? Или може би "народът"?

Не е вярно, че мнението на мнозинството е критерий за истината. Поговорката "Глас народен - глас Божий" е езическа и неистинна. Защото нали "И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека да бъде върху нас и върху чедата ни" (Мат. 27:25). Какъв критерий за святост е "целият народ" в подобни случаи?

Не е дадено на поетите, белетристите, драматурзите, есеистите и шаманите да произвеждат светци и месии. Приобщаването към лика на светиите изобщо не е някаква човешка награда за заслуги. Венецът на светостта не се дава от човеците, а от Бога. И едва след Божията прослава земната Църква извършва канонизацията.

Самият Иисус Христос не е някакъв поетичен символ или идеал, както се привижда на невъцърковените идеалисти. Той не само че е реален. Той е изворът на реалността.

Христос не е революционер и не проповядва революция. Той проповядва мир и ненасилие. Христос не е републиканец и не проповядва република. Той е Цар и проповядва Царството. Христос не проповядва политическо освобождение, а духовно.

Националните и социалните революции, с които е изпълнена европейската история през ХIХ век, са светски по своята същност дори когато в тях участват църковници и когато използват църковна фразеология. Опитите да се приравни революцията с Христос са основани на принципно неразбиране и подмяна.

Господстващата днес световна култура е изградена въз основа на западноевропейския светоглед, произтичащ от създадените след Френската революция идеологии. Те се основават на светското начало в обществото и са обагрени с революционна романтика.

През втората половина на ХIХ век у нас нахлуват почти без съпротива революционните идеи от Западна Европа и Русия. Тази революционност е залегнала в най-активните ни тогавашни политически и културни дейци, проникнала е в техните деяния и творения, в песните, стихотворенията, историческите съчинения, а оттам в читанките и учебниците, в умовете и сърцата на поколения българи до ден днешен. Всички ние сме закърмени с революционност от нашите класици, които твърдят: "Свободата не ще екзарх, иска Караджата" (Л. Каравелов), "О, мой Боже, прави Боже! Не Ти, Що си в небесата... Не Ти, Комуто се кланят калугери и попове..." (Хр. Ботев), "Монастирът тесен за мойта душа е..." (Ив. Вазов) и т. н.

Най-ярко такова кощунствено отношение към вярата и Църквата, съчетано с присвояване на "светостта" срещаме във "веруюто", прочетено от поп Грую Бански на събранието в Оборище: "Верую во единаго хъша балканскаго, яко той ест твой бог и спасител..." (по Захари Стоянов). Превръщането на революционерите в национални "икони" е пряко продължение на това "верую".

Всъщност при подобно подменяне на истинската святост с революционността християнството остава само средство, инструмент, който се използва за целите на революцията. Най-нагледно тази подмяна личи при самата клетва на революционните комитети, при която камата и пищовът зачеркват Евангелието.

Невярна и нехристиянска е теорията, че въоръжената революция, чиито идеолози са Каравелов, Левски и Ботев, е била единственият, висш и най-правилен начин за освобождението на България от петвековната власт на Османската империя. Христовото учение и историческата практика сочат съвсем друг, противоположен начин на действие. Християните, които в началото бяха само няколко десетки човека, следваха учението на Бога и не вдигнаха оръжие срещу империята. Те не проливаха кръвта на своите врагове, но успяха за три века да завладеят - т. е. наистина да освободят - цялата Римска империя в разцвета на нейното неоспорвано всемогъщество.

Този начин на действие - чрез мирна проповед, духовна просвета, ненасилие и личен пример - е естествен за църковните сърца, но изглежда безумен за разцърковения разум, който вярва не в Бога, а в човечеството. А именно вярата в човечеството, подменяща вярата в Бога, е в основата на всяка революционност.

Пътят на светеца и пътят на революционера са противоположни. Смелият Дантон, "неподкупният" Робеспиер, "приятелят на народа" Марат отдават живота си за своя идеал и за каузата на френския народ така, както те я разбират. Но не саможертвата, не смелостта, неподкупността, честността и пр. подобни качества сами по себе си правят светостта, а животът и смъртта в Бога и чрез Бога, в Църквата и чрез Църквата.

Всеки път, когато някой автор понечи да въздига Левски до светостта и да го сравнява с Христос, можем да сме сигурни, че този автор няма църковен живот. В много случаи подобни автори имат враждебно отношение към Църквата. Първата лъжеканонизация на Левски е извършена от най-яркия противоцърковник в предосвобожденска България - Христо Ботев. В съставения и издаден от него стенен календар за 1875 г. с християнските празници за всеки ден, той по свое усмотрение включва на датата 9 март и Васил Левски като "мъченик". Това не е някаква поетична метафора, а реален църковен календар, който всеки да ползва през годината.

Иван Вазов в своята ода "Левски", писана през 1881 г., доразвива във високопарни стихове темата за светостта на Левски и пръв въвежда преки сравнения на Левски с Христос:


     Той беше безстрашлив. Той беше готов
     сто пъти да умре на кръста Христов,
     да гори кат Хуса или кат Симона...
     ...
     От лице му мрачно всички се бояха,
     селяните прости светец го зовяха...
     ...
     Той биде обесен. О, бесило славно!
     По срам и по блясък ти си с кръста равно!

С лекомислието на модерен човек младият Вазов допуска, подвигът на Христа да бъде сравнен с този на еретика Ян Хус или на революционера Васил Левски, който бил готов не просто веднъж да повтори саможертвата на Богочовека, а "сто пъти"...

Вазов също е част от онова революционно и модерно поколение, което вече губи сетива за истинската духовност. Само с това можем да си обясним стихове като: "Монастирът тесен за мойта душа е...". Каравелов, Ботев, З. Стоянов често хулят Църквата и църковниците. Вазов я обича и уважава. Но той също като тях е вече модерен светски човек и ако цени Църквата, то не е заради нейната душеспасителна същност, а основно заради нейната нравствена, културна и патриотична роля. За него и Самият Христос вече не е Вседържителят, а по-скоро съвършен нравствен образец за човек.

Подобно отношение към Христа, което Го свежда до велик герой и нравствен идеал, но само в човешки измерения, е господстващо у българската интелигенция и до ден днешен. Само примитивните партийни функционери по време на атеистичния режим твърдяха, че Христос е мит. По-умните и талантливи левичари Го възприемат като прекрасен човек, мечтател, идеалист, герой на духа.

За тях такъв герой е Левски и в творчеството си те не само ги сравняват, а ги изравняват.

Най-големи "постижения" в това отношение имат в най-ново време Стефан Цанев с неговата "Тайна вечеря..." и Велислава Дърева с нейната "Литургия...".

Навремето Мерсия Макдермот твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, те имали Левски... Днес Велислава Дърева в своите писания и интервюта настойчиво поддържа идеята за Левски като "българския Христос". Според това твърдение животът на Левски уж бил съвсем успореден на живота на Христа. Цялата тази теория е основана на най-добри намерения, но в основата си е съвсем неистинна. За да бъде изградена, тя има нужда от съчиняването на множество съпровождащи я митове. Такива са митовете за "предателството" на поп Кръстю, за "празния гроб", който майката на Левски намерила, когато отишла в София да дири къде е погребан...

Стефан Цанев в своята пиеса събира на "тайна вечеря" Левски с неговите съратници-предатели. Драматургът чрез своите герои също поддържа и доукрасява митовете: и за "празния гроб", и за "предателството", и за българите, които по онова време уж "се молели" пред образа на Левски... 

Всичко това не е вярно. Простите хорица никога не са се молили пред образа на Левски не само защото става дума за жив човек, но и защото просто не са разполагали с подобен образ. Митът за "предателството" на поп Кръстю вече е отречен от непредубедените историци. А заиграването с "празния гроб" е несъстоятелно. Празни гробове по безброй причини има много, но смисълът на тяхната празнота е съвсем различен от тази на Гроба Господен.

Всеки народ има своите герои, които иска да възвеличае. Обясним е и стремежът да се прекали с това възвеличаване, като се навлезе в териториите на светостта. Но такова навлизане не може да се приеме нито на шега, нито сериозно. Гърците са дали свое решение на този проблем, като различават "свещеномъчениците" от "народомъчениците". Подобно разделение е на пръв поглед коректно, но всъщност подвежда. То предполага, че сякаш има един по-общ род "мъченици", който се разделя на два вида - мъченици за вярата и мъченици за народа. Дори да приемем, че вярата е по-високото понятие, то един вид "народомъчениците" излизат нещо като по-нисш чин в една и съща йерархия.

Всъщност Христовото учение винаги разграничава двете начала - Божието и светското. Всяка идеология (включително национализмът, народничеството, фашизмът, комунизмът) може да създаде люде, които жертват живота си за другите. Тази саможертва, когато е в името на нещо друго, а не на Самия Господ, не може да превърне светското в Божие.

Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Кочо Чистеменски, Бенковски и пр. са дейци на националната революция, отдали живота си за една алтруистична светска кауза - политическото освобождение на своя народ. Тази им дейност обаче, както и цялата създадена от тях организация (БРЦК и пр.) не се вместваха в празно място.

По същото време, когато те действаха, в България действаше и една друга организация - Православната църква - която беше наистина всенародна. Тя беше легитимна спрямо държавата и действието й не беше тайно. То беше тайнствено, защото се основаваше върху тайнствата. Левски създаде стотина от своите революционни комитети. А България много преди него вече беше покрита с мрежа от хиляди "комитети" - храмове с храмови настоятелства, манастири и пр. Цялата тази държава в държавата ("Държавата на Св. Дух") беше легитимна, призната и уважавана от властите. Нещо повече - представителите на тази българска институция заседаваха от българско име в самата столица на империята Цариград.

Може би йеродякон Игнатий е погребал своя златен талант, даден му от Бога за свещенослужител и дори архиерей на Българската църква...

Не ни е дадено да съдим Левски. Само сърцеведецът Господ познава съкрушението на сърцето му в последния миг преди смъртта и може да прости предишните му човешки грехове. Съдът принадлежи на Бога, осъждането принадлежи на Бога, прошката принадлежи на Бога и славата принадлежи на Бога. Славата, която ние "даваме" от себе си, няма никаква стойност.

Сега, когато революционерът е покойник, можем само да се молим - да се молим не на него, а за него. Да се молим на Христа да го помилва. Да измие кръвта от ръцете му, да опрости отстъпленията и престъпленията му, да приеме в обятията Си блудния син, да упокои бунтовната му душа и да я причисли към сонма на праведниците.

Тъкмо така ще проявим най-добре любовта си към Левски. Защото душата му се намира в такова състояние, че не може с нищо да бъде излъгана. Тя ще приеме от нас само едно - истината. И въз основа на тази истина - нашата гореща и искрена молитва към Бога.

Ако варосаме греховете му с нашите измамни славословия, ние бихме тръгнали срещу спасението на душата му. Защото няма да можем да виждаме тези грехове и да се молим за тяхното опрощаване.

Ако греховно "канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности.

България няма нужда от "нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос. Той е нашият Господ, Синът Божий и Спасителят на човечеството. Той ще бъде наш дотогава, докогато и ние сме Негови.

     Георги Тодоров, в-к Култура.

"Не е вярно, че мнението на мнозинството е критерий за истината."

толкова повече тупам ... печал:-)))))
интересна гледна точка
благодаря, че ме провокира:))

Дан, благодаря за различната гледна точка на образа на Левски!
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ

Често са ме питали какъв би бил Левски, ако би доживял до Освобождението?! Честно казано за мен тая мисъл винаги е била едва ли не еретическа! Но да замислял съм се, макар че в Историята няма думата "ако", но все пак! За мен той щеше да е Стамболов на 10- та степен!

Като нищо мога да ти кажа това, което управителят Фест е казал на св.ап.Павел: "Голямата ти ученост те докара до лудост!" Но няма да го направя защото статията, която си открил е великолепна. :)
Тенденцията за смесване на светското с Божието си е открай време. С християнството са се отъждествявали най-различни политически системи - монархични, имперски, демократични... Че дори марксистите нарекоха Иисус "първия комунист". Уподобяват порочно Твореца с творението, Божието царство - с човешкото.
Аз също усещам, че тази екзалтация по "светостта" на Левски по никакъв начин не спасява паметта за него и безсмъртната му душа. Но затова пък заслепява умът за разбиране на Христовото благовестие.
Мисля си обаче, че въпреки греховете си и кощунствената символика, тези, които са се пожертвали за свободата, и особено Левски, са го направили и от вяра в Бога. От чувство за дълг, при чието изпълнение да заслужат и вечния си живот. А ние най-добре ще засвидетелстваме почитта си като се поограмотим духовно.

Съгласна съм с Г.Тодоров, че е абсолютно нелепо дори самото говорене за "канонизиране" на Левски.
Но също толкова нелепо е да "громиш" сто и кусур години по-късно хиперболите и метафорите на мъртвите поети, за да докажеш тезата си. Вярно е, че думите имат голяма сила на въздействие, но значи ли това, че трябва да горим книгите им по площадите, защото някой може да не разбере смисъла на някоя метафора и да се заблуди!?
Тодоров не знае достатъчно (Или ако знае, не личи от написаното!) за Дантон, Марат и Робеспиер, за да ги дава за пример. Нито един от тримата не се е пожертвал за френския народ, а са завършили земния си път на гилотината. По ирония на съдбата - като справедливо възмездие за извършеното от всеки един от тях.
---------
А що се отнася до ритуала "19 февруари" - отблъсква ме! Намирам за извратено честването на нечия смърт.

Не бих спорил с почти никоя от тезите на статията, които касаят Левски.
Левски не е светец, не е Христос, не е безгрешен и не може (Боже опази) да замести вярата и църквата.
Той е прекрасен и харизматичен образ на полититик, визионер, идеолог и революционер. при това обдарен с толкова много човешки добродетели, че е чак нетипичен за лукавия и пресметлив български народ. Единствената ми забележка е, че Левски е дълбоко религиозен и практикуващ православен християнин, духовник. Не е Църква, но е вцърковен, а не безбожен по модата на епохата. Това го различава от много негови "колеги"

В същото време категорично не приемам тона на статията. Самочувствието, с което г-н Тодоров си позволява да критикува отношението на Вазов към Левски е гротеска. Сюжет за гоблен. (Някак си ми прилича на Пламен Юруков изправен до Иван Костов.) И то с безумни аргументи. Да критикуваш художествено произведение и метафорите в него е много вълкочервенсковски подход към изкуството. Така навремето комунистите казваха, че няма Бог, защото Юрий Гагарин не го е видял на небето.
Да атакуваш сравнението на бесилото с Кръста, защото не било коректно от богословска гледна точка...

Еми то и:

Мила Родино
Ти си земен рай

също не е докрай коректно в буквалния смисъл - не е ли това гавра с Рая, би попитал г-н Тодоров? . Може би трябва да променим текста на:

Мила Родино
Ти си 111 хил кв км излужени горски почви:)

Личи си , че статията е писан от либерал - умен и интелигентен човек, учен и мислещ, но влюбен в себе си и болезнено чувствителен към всеки авторитет.

А, забравих нещо: организираните поклонения от Гоце и Волен пред паметника са само малко по-гадни и срамни от заяжданията на г-н Тодоров с дядо Вазов. Презирам ги, и затова вече ходя на паметника на 20-ти февруари, за да не ги срещна. Но защо г-н Тодоров не види хилядите обикновени хора с кокиченца, без знамена и микрофони... или те са "зомбирани". "Кой го знае какво му е у главата", викаше един селянин, докато наблюдаваше едно куче, как си гони опашката.

благодаря ти, че си публикувал тази статия.Мисли в тази посока ме раздираха, когато снощи гледах фарса пред паметника на Левски, в пряко предаване на БНТ.Просто полудявах!!!

@ wonder
Да, така е. Вярно е - мнението на мнозинството не е критерий за истината. Звучи може би много изненадващо и противоречиво на фона на нашето текущо национално обучение в правилата на демокрацията, но е вярно като знание и заключение. Мнението на мнозинството не е критерий за истината.


@ chara
Остави го печалното настроение :) Лекува се с музика, за препоръчване джаз, или просто инструментал.


@ yuliya2006
Всъщност, тази гледна точка е различна не само по отношение на Левски.


@ karavelov
Какъв би бил Левски, ако би доживял Освобождението? Аз не съм си задавал такъв въпрос. Предполагам, че със сигурност би бил един от най-щастливите българи, ако беше го доживял. Отново монах и йеродякон - едва ли.


@ dagma
Знам за тази статия още отпреди две години. Даже съм спорил с приятели, които категорично или не чак толкова категорично са се противопоставяли на гледната точка на г-н Тодоров. За тенденцията за смесване си права - довчера са се клели в Библията, а днес - в Конституцията. Дори съм си мислил за сходствата между парламентарните представителства и църковните събори - при положение, че оприличим идеите с различните отклонения от каноните напред или назад във времето.

Екзалтацията по адрес на Васил Левски всъщност е доста фалшива и показна. Както казва презвитер Козма за богомилите - че били хора, които се молели "по кръстопътищата", тоест - всички да ги видят. И че си били мажели лицата с мазила по време на пост, за да изглеждат измъчени постници, та и с нашите атакаджии ситуацията е подобна.

В случаи на атакаджийска и националистка избухливост като вчерашния се сещам за Сидеров и неговото закъсняло богословие. Предполагам знаеш, че на изпитите по история и български език в онзи глупав университет е изкарал две шестици - което може би е чудесно, но пък общият му бал се оказа 18, тоест - двете шестици правят 12, а останалите шест до 18 идват от оценките му по история и български в дипломата за средно образование. Тези две негови оценки правят общ сбор от шест точки, плюс 12-те от двете шестици на изпитите, следователно - две тройки, по български език и по българска история има в дипломата си нашенския националист номер едно. Как да не му стане весело на човек при такъв прецедент ...


@ libertybell
Привет, Либърти. Той не "громи" мъртвите поети, с каквото впечатление си останала. Не громи никого. Очевидно е, че просто илюстрира с техни цитати тезата си.


@ templar
Васил Левски изобщо не е "дълбоко религиозен и практикуващ православен християнин", приятелю. Фактите от биографията му, за съжаление, те опровергават. Стига да ги погледнеш непредубедено, разбира се.


@ galina
Няма защо :) Фарсовете пред паметника му, за съжаление, продължават. И ще продължават. Всеки от нас по различен начин плаща за невежеството си.

... поредното "праведно" православно изстъпление - "еретикът Ян Хус". Ако цитираме същият Ян Хус: "О, свещана простота"...

Сигурно ми идва от "простотата", но практически нищо не успях да разбера от ироничното Ви отклонение по посока Ян Хус.

Краткият коментар на г-н Дечев не е ироничен. Простичко казано поводът за реакцията на Ян Хус (стар съм, ама не до там да съм свидетел) е хеърлянето на съчка в огъня за изгаряне на "еретика". Нещо като днешните ни притеснения, че мненията на мнозинството не винаги са верните и правилните. Земята върти ли се?

За съчките в огъня и за прословутата му реплика знам, но изобщо не ми стана ясно защо е нужно на г-н Дечев това отклонение. Ян Хус е част от темата само дотолкова, доколкото Левски е сравнен с него от Вазов. А дали Ян Хус е еретик или не е - според едни е еретик, според други - не е. Дали се върти Земята - да, но все пак и това зависи от гледната точка. От наша гледна точка днес се върти :)
Един Бог знае дали и утре това ще е точно така. Като придобием повече знания, може и това да се окаже невярно.

Не желая да се надприказваме. Достатъчно Ви уважавам от досега прочетеното по различни теми.
Земята ще продължава да се върти, независимо от гледните точки.
Ян Хус е национален герой на Чехия и малцина чехи биха се осмелили да му оспорват авторитета. Пък и даже и да е "еретик", според ортодоксалното православие.

За думите ти благодаря. Разбира се, няма нищо лошо в това "да се надприказваме". Просто се опитах да ти поясня кое точно е онова, което бях споменал, че не разбирам.

"Независимо от гледните точки", казваш. Аз не бих бил толкова категоричен. И през XV век хората са били категорични, че "не се върти". Все пак, никой от нас не знае какво ще научим утре. Или пък докъде още ще стигнат в познанието децата и внуците ни. Не мисля, че вече знаем всичко по този въпрос, тоест - "върти се, и това е, точка по въпроса" :))

Приключвам по тази тема.
Защото много харесвам мисълта: "Там където присъства знанието, се изключва мисленето."

Не исках постингът ми да изглежда като някакъв спам. Просто силно се дразня, когато представители на една християнска деноминация, се самообявяват за изповядващи най-правата вяра и се нахвърлят върху "идейно близките" с квалификации като "еретик", "сектант" и други подобни. Раздразнението ми беше породено не от стопанина на блога, а от дълбокомъдрената квалификация на г-н Георги Тодоров. Но какво да му се сърдим на човека. В мисионерското пособие на БПЦ (първото му издание е от 1925 г., ако не греша - след 10 ноември 1989 г. е преиздадено фототипно), католиците са определени еднозначно като сектанти. Смешна и жалка работа. Същата история и с Ян Хус - бил еретик. Какво да коментираме - нашите синодални деятели и еветчийското им обкръжение могат да родят и още по-стремителни полети на мисълта. Така че, извинявам се за може би не особено уместното включване. Приятна вечер !

Не, няма за какво да се извинявате, г-н Дечев. Благодаря Ви за уточнението. По принцип Ви знам като извънредно конкретен в коментари по различни теми, и затова малко се изненадах на това отклонение по посока Ян Хус и определението "еретик". Все пак, темата не е нито той, нито евентуалните квалификации за него. Темата беше друга.

Колкото до Ян Хус и "правите вери" - аз също съм реагирал приблизително така, както Вие реагирате. Аз също съм роден в секуларна среда, и благодаря единствено на близките си и на непресъхващия си интерес към историята, благодарение на които научих много за Православието. Стриктен, активен и максимално подреден съм, не се възприемам като фанатичен, макар в очите на другите със сигурност да съм, главно по една основна причина - търся отговор ако не на всички, то поне на повечето въпроси "защо". И имам отговор на много въпроси - не благодарение на интерпретации, а с факти. За Вас Православието е просто една "християнска деноминация, която се самообявява", но съм сигурен, че ще престанете да мислите така, ако си направите труда да разберете, че няма "християнски деноминации" по същество, тоест - ако потърсите отговор на въпроса "защо" тези хора се "самообявяват" за такива или онакива. Ще разберете защо протестанството е ерес, а не "деноминация", ще научите повече за абсурдността на филиокве-то и на папското обожествяване и непогрешимост, за средновековните пожарища срещу дуалистите, за неадекватната католическа агресивност и папските продажби на "входен билет за Рая", за залитанията на западното християнство в калвинизма, езотериката и манихейството, за криворазбраните преводи към латински на Св. Аврелий Августин или пък за зловредния принос на арианството чрез Улфила. И още много и много, като е достатъчно просто да поискате да си отговорите на въпроса "защо", преди да отхвърлите отговорите, които Ви идват наум.

Поздрави и приятна вечер.

По повод написаното от karavelov по-горе, смятам, че би бил нещастен..."Революцията изяжда децата си".

Това аз не знам, но според Захарий Стоянов, щял да бъде горд да служи като ординарец на княз Батенберг????

Да беше се позовал на самия Левски:
Ако се борим с турците само за власт - то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство.

няма какво да коментирам, вероятно ще повторя нещо вече казано. И все пак ми се струва, че някак си е национална черта набързо да издигаме култове и да се захласваме по определени образи, които обожествяваме...
и на мен не ми се нравят "честванията" на подобни дати...